Преди точно 150 години на 4 февруари е роден Георги Николов Делчев. Българинът от македонския край, отдал живота си за освобождението на многострадалната Македония и останал в паметта на хората от двете страни на Осогово под името Гоце Делчев.
Едва година след неговата гибел, неговият близък приятел Пейо Яворов написва и публикува биографията на Гоце Делчев, която и до днес си остава най-достоверният източник за живота и делото на революционера. Ето и началото на първа глава от книгата:
«Гоце (Георги) Николов Делчев е роден в гр. Кукуш (Източна Македония) през 1872 година, 23 януари. В зимното утро, когато бай Никола Делчев е отивал с гордо вирната глава и с особно юнашки завити мустаци към своята кючюкмахленска кръчма, сигурно е гадаел хиляди работи за бъдещето на явилата се подир две щерки първа мъжка рожба. Но през умът на щастливия баща едва ли е минувала някаква мисъл, че след години, старец вече, той ще се изправи пред кукушкия каймакамин и ще слуша: „Твоя син е най-големия враг на царщината; твоя син е главатар на всички комити; или ще ни го дадеш на ръка, или ще изгниеш в затвора.“
И стрина Султана, обиколена от бъбриви варошанки, дослушвайки благопожеланията им да види синови чада в широката си къща, надали е разказвала лоши сънища за безкръстен гроб, каквито подир време поръчваше да разкажат на възрастння син, бог знай де залутан.
Гоцевото детинство минува, разбира се, без твърде сложни грижи за възпитание и пр. нови работи у нас. Той расте под своеобразната строгост на баща си и под прекалената благост на майка си — расте при домашни обстоятелства, които в нашия живот заедно с пияната улица и с гламавото училище могат само да похабят едно дете. Но бог не оставя избраниците си на произвол в кривините на света, той сам ги ръководи. — „Строгия“ бай Никола, който иска с едно негово покашляне от улицата „цялата къща да бъде на крак“, не направя от малкия Гоце някой треперко.
Еднъж разсърдения домакин подига ръка върху кой знае в какво провинилата се домакиня; петгодишния син, обикновено доста кротък, се хвърля между скараните родители с молнии в очите и заставя баща си да прехапе устни. — Мекосърдечната стрина Султана, която припада от всяко малко неразположение на жадената рожба, която се мъчи да удовлетворява и най-фантастичните дощевки на своя „цар над царете“, не направя от него един разглезен прокопсаник.
Еднъж тя праща Гоця да изкара по махлата на паша една болна овца, която бай Никола, между другото и скотовъдец, бил докарал от стадото у дома си, за да бъде по-добре наглеждана. „Царят над царете“ възсяда болното животно и тъкмо по царски, придружен от цяла свита босоноги сополановци, тръгва да обикаля града. Най-после „конят“, влачен от едни, тласкан от втори, пада и умира. Виновника претърпява едно ужасно наказание; ако не е била отчаяната майчина защита, той едва ли не щял да бъде обесен с главата надоле. Но седемгодишния Гоце, обикновено дотолкова самолюбив, щото плаче дори от един крив поглед, съзнаващ вината си — не охва даже.
Ако средата, от която човек добива най-ранна представа за широкия божи свят, ако тая среда непременно туря свои белези върху душевния наш образ, Гоце може би дължи нещо и на родния си град. Кукуш в противоположност на повечето македонски градове може да се нарече чисто български. При неговите две хиляди български къщи едва има и стотина турски.
Българите са твърде благосъстоятелни и турците, в мнозинството си бедни, поминуват с работа край тях. Така щото Гоце нямаше като дете непосредствени впечатления от натискът на владетелното племе. Той беше чувал само изобщо за турските неправди, колкото да знае, че на света има силни и слаби, че силните господаруват над слабите и че следователно ще бъдеш добре, ако се усетиш силен и поведеш борба.
Донегде затова може би Гоце нямаше по-сетне оная злоба към турчина, която винаги характеризира македонския българин. Еднъж другари го бяха упрекнали в голяма хуманност — и той беше отговорил:
„Аз не мразя османците като народ; аз воювам против османската тирания като господарствена система.“
Кукушани стоят между първите от ония, които почнаха работа за отхвърляне фанариатското иго, гнетуще някога българина почти наравно с турския ярем. Тая работа продължава с неимоверни патила до началото на осемдесетге годин, когато кукушките българи, за да се избавят от гръцки козни, намериха покровителството на френските консули, като приеха унията.
Католишките мисионери, които по-рано бяха вече излъгвани от кукушани, тоя път насочиха старанията си да приспят националното чувство на разкаяните чада, защото само тъй оставаше някаква надежда, че ще бъде опазено кукушкото стадо под сянката на папския престол.
Въпреки това обаче подир десетина години, без голяма врява, кукушани поблагодариха „за всичко“ и се повърнаха в православие. Но приспивателните мисионерски средства все бяха подействували върху нервите на „стадото“, поне успокоително.
И Гоце, роден едновременно с приемането на унията, не дъхва с детински гърди въздух, нажежен от пламнали национални страсти. А образа на „коварния“ грък той беше виждал само в далечен изглед, откриван от побледнял бащин и майчин спомен. Донегде затова може би Гоце някога не примеси в постъпките си оня груб шовинизъм, който помрачава и най-светлото дело.
„Аз разбирам света — говореше той — единствено като поле за културно съревнование на народите.“ …
Пейо Яворов «Гоце Делчев», 1904
