Съединените щати все още са несравними по отношение на военната и икономическата си мощ, а това е изпълнено с ужасни последици за целия свят, според видния критик на американската външна политика. „Уважението към мнението на човечеството“, както е посочено в Декларацията за независимост на Америка, отдавна е отхвърлено от тях, както и Уставът на ООН. […]
The Economist: Американският империализъм, 2 част
Съединените щати все още са несравними по отношение на военната и икономическата си мощ, а това е изпълнено с ужасни последици за целия свят, според видния критик на американската външна политика.
„Уважението към мнението на човечеството“, както е посочено в Декларацията за независимост на Америка, отдавна е отхвърлено от тях, както и Уставът на ООН.
Превод от The Economist (Великобритания):
Автор: Ноам Чомски
Бъдещето на американската власт
2 част
Ред, основан на правила?
Ако се обърнем към траекторията на американската мощ, то нейните черти са познати.
От момента на основаването си Америка само броени години е минала без насилие.
Едва захвърляйки британското иго, освободилите се колонисти «се съсредоточили върху изсичането на дървета, изтреблението на индианци и увеличаване на естествените граници», както ни уверява в «Дипломатическата история на американския народ» Томас Бейли — напълно за самозащита.
От друга страна, Америка завзе половината Мексико в една от най-жестоките войни в историята.
«Естествените граници» се увеличиха с грабежа на Хаваите със сила и лъжа.
Със завладяването на Филипините в мащабната касапница американската мощ се разпространи в Азия.
Постоянната намеса не спира и след това, често с изключителна жестокост (както например в Хаити при президента Удроу Уилсън).
Имаше и повратни моменти. Един от тях се случи през 1945 г. През февруари Америка отиде още по-далеч с доктрината Монро (която предупреди европейските сили да не се намесват в латиноамериканските дела), приемайки Икономическата харта на Америка. В нея Съединените щати заклеймяват „философията на новия национализъм“, чиято политика, както се изрази един правителствен чиновник, „е насочена към по-широко разпределение на богатствата и повишаване на стандарта на живот на масите“ — идеята че „основните блага от усвояването на ресурсите на страната трябва да отиват при гражданите на тази страна.“ (а не при чуждестранните инвеститори) също е обявена за ерес.
Това беше напълно несъвместимо с т. нар. „Основан на правила международен ред“, който Америка беше изградила и ревностно защитаваше срещу „радикални и националистически режими“, обявени за основен враг-това е подчертано в по-рано засекретени правителствени документи и потвърдено от историята.
Друга повратна точка настъпи преди 60 години, когато президентът Джон Кенеди рязко засили атаката срещу Виетнам, започната от президента Труман и продължена от Айзенхауер (когато той си почиваше от смяната на парламентарните режими в Иран и Гватемала с брутална диктатура). Кенеди, от своя страна, издаде тайна заповед за терористична война срещу Куба, която трябваше да завърши с въстание, последвано от американско нашествие, планирано за октомври 1962 г. — месецът на ракетната криза, който доведе света до ръба на бедствието, когато руските ракети се появиха на острова, отчасти, за да го защитят.
С едно от най-важните негови решения през 1962 г.: той превключи задачата на въоръжените сили в Латинска Америка на анахроничната «защита на полукълбото» и я постави в графата «национална сигурност».
След това пусна бруталния маховик на репресиите по целия континент, чиято кулминация станаха кървавите войни на Роналд Рейгън по цяла Централна Америка — тяхното ехо и до днес звучи в пострадалите страни, откъдето из-под отломките бягат бежанци.
Третият елемент на американската мощ е нейното самооправдание.
Бруталната история по-горе е най-простият пример. Понякога тя се признава и осъжда дори от онези, които неохотно я закрилят.
Ето как латиноамериканският експерт на президента Джими Картър и крайният ляволиберален политически стратег Робърт Пастор обяснява в научно проучване защо администрацията „трябваше“ да подкрепи кървавия режим на Сомоса в Никарагуа:
„Съединените щати не искаха да контролират нито Никарагуа, нито други страни в региона, но в същото време не можеха да позволят развитието на събитията да излезе извън контрол. Те искаха никарагуанците да действат сами, но освен когато това би се отразило негативно на нашите интереси.»
Това е справедливо съждание за времето на „изтреблението на индианците“ и е малко вероятно да бъде нововъведение в аналите на империалистическото насилие.
Тъй като не са настъпили промени нито в институциите, нито в културата на политическата класа, траекторията и настоящото състояние на глобалната мощ ни дава известна представа какво да очакваме от американската мощ в бъдеще.
Разбира се, много ще зависи от това доколко светът може да се промени.
Ще успее ли Европа да реализира своя потенциал като цивилизована сила и да промени своя отклик на сериозната криза преди почти век, когато Европа се поддаде на фашизма?
Край на 2 част, следва продължение.
Източник: https://www.economist.com/by-invitation/2021/09/24/noam-chomsky-on-the-cruelty-of-american-imperialism
Петя Паликрушева
